На 2 февруари беше отбелязана 75 годишнината от Сталинградската битка. На този ден се предава Паулус, частични сражения продължават още няколко дни. Това стихотворение ми попадна случайно, опитах се да открия автора но не успях. То е типично руско стихотворение от следвоенния период – с много патос и гордост от победата. Това, което ме впечатли беше жертвоготовността с която обикновените войници са влизали в боя за да защитят родината си, нещо което на съвременния човек не е много присъщо.
Вечна им памет на всички загинали от двете страни –  руска и германска. Защото и германските войници бяха същото пушечно месо – вкарани в месомелачката на войната заради мегаломанските амбиции на откачения си фюрер и неговата клика. Д.Г.

ПАМЯТИ ДРУГА
Автор не известен.                                        

Я нес его сквозь орудийный дым,                 
Я нес его невыносимо долго.                        
Он все слабее повторял: «Воды…»,             
Под звездами ракет сверкала Волга.            

Вдогонку нам трещали автоматы,                 
Мы припадали к стонущей земле.                 
По долгу воина, товарища, солдата             
Я молча полз в развалинах, во мгле.            

По лицу за ворот стекала кровь,                   
Но, собственную боль не замечая,               
Я падал в пыль и поднимался вновь,            
Умолкнувшего друга выручая.                       

И я донес. Он умер у реки,                            
У Волги-матушки, у самой переправы.          
Глядел в глаза и вспомнил васильки,            
Родную степь, ковыль, густые травы…         

Такие были у него глаза,                                
Которых никогда не забывают.                      
И я ушел в огонь и дым, назад,                     
Святую ненависть, как знамя, поднимая.       

Ушел туда, где много дней назад,                 
Глаз не смыкая, в грохоте сраженья             
Мы защищали славный Сталинград. 
Наш город юности, любви и вдохновенья           

В ПАМЕТ НА ДРУГАРЯ

Аз носих го през оръдеен дим
измъквах го непоносимо дълго.
Той все по-слабо стенеше: «Вода…»,
Под огъня червен блестеше Волга

След нас отзад трещяха автомати,
застивахме връз стенещата пръст
С другаря си по войнски дълг, солдата
пълзях в мъгла през руини и кръв

Течеше струйка кръв и в моя врат
Но болката си сам не забелязващ
в прахта аз падах и се вдигах пак
измъквайки смълчания приятел    

Донесох го. И тука той умря,  
до Волга-матушка при моста-переправа. 
В очите му метличини видях,
видях степта, тревата разлюляна…

Такива бяха тези две очи,
които никога не ще забравя
И тръгнах пак назад през кръв и дим
ненавистта размахал като знаме…

Днес, връщам се в годините назад –   
Очи не склопвайки във грохот на сражения,
тук защитавахме ний  Сталинград,
градът на младост, на любов и вдъхновение 

Превод: Д.Ганев

вдъхновен и с много чувство!
Пътечка дели загиналите войници на Вермахта и на Червената армия в гробищния парк на Волгоград.