Политиката, Глупако! БЪЛГАРИЯ.

или  Как се полагаха тухлените основи на нашата демокрация.

Да пишеш за България нещо което ще се чете от българи не е лесна работа. Ако този обзор беше предназначен за германци можеше да събера цялата нашенска история, политика и икономика в две-три страници, маркирайки само най-важното. Когато обаче пишеш за българи, които отбират от всичко и всеки от тях има поне по две мнения по всеки един аспект от споменатите по-горе раздели на човешкото познание, трябва да бъдеш безкрайно внимателен и обективен, за да не даваш хляб на хейтъри и на онези които ще се изтрепят да ти дават акъл кое не е тъй, кое не е толкоз важно, и колко още неща липсват в изложението.
Заглавието трябваше да бъде „Икономиката, Глупако…” но тъй като политиката в днешна България все бърза да застане пред икономиката, да ѝ се пречка в краката, и имайки се за нещо като некадърен футболен рефер – да подсвирква и да спира играта, то заглавието се наложи от само себе си – „Политиката, Глупако! Политиката!” .
Този текст не претендира нито да изчерпателност, нито за стопроцентова достоверност. Той е написан въз основа на множество статии и документи, често пъти противоречащи си, и отразява фактология  която съм счел, че е възможно най-близка до истинната. Дано прочитането му да е от полза някому.
Д.Г.
За тези, които искат повече - има достатъчно информация в печатните издания и в интернет.

Вече почти тридесет години след оня паметен преврат на ЦК на БКП срещу Тодор Живков, икономиката на България тъпче като кон пред празна ясла. БВП е нараснал от $45 млрд (1989г.) до рекордните $57 млрд (2017г.) или със среден прираст от 0.85% на годишна база.. Вярно е че през 1991год. имаше срив на БВП до обем $2 млрд, но пък за последните 10 години същият БВП неизменно се колебае между $50 и $57 млрд. т.е българската икономика е в един динамичен застой: вж. графиката на сайта Knoema: https://knoema.com/atlas/Bulgaria/GDP?origin=knoema.ru&_ga=2.8712 2264.1365933720.1548158658-373030987.1548158658 (Ако някой не вярва на Knoema да напише в Гугъл „БВП на България” ще му излязат същите числа и графики от други места.).
Никакви партийни, правителствени и др.отчети за икономически възход и прочие „Оди на радостта” не могат да противостоят на бездушната статистика.
Едва наскоро излезлите данни за 2018 год. отчитат нарастване до $63.6 млрд., което е основа за оптимизъм, но крехкият икономически растеж се дължи повече на държавни поръчки, кохезионни програми от ЕС и на икономическите ареали около София и Пловдив, отколкото на съживяване на бизнеса и потреблението в цялата страна..  

Защо това е така? Защо България сякаш не иска да излезе от батака? Докога ще продължава този зловещ властови кадрил който обезлюди страната, оставяйки обикновените българите да живеят на ръба на бедността, да не вярват на собствената си държава и да търсят реализация в чужбина?

На тези и на още въпроси ще се опитам да дам отговор по-долу:

Част І.  Как се стигна до преврата на 10 ноември 1989год.

 Ще започнем от средата на 70-те години на миналия век. Петролната криза 1973-74 год. влошава търговския баланс на бедните на енергоресурси държави, води и до рецесия в западния свят, а от там намаляват търговските обеми и се влошават диспропорциите в икономиките на повечето соц.страни. От друга страна поскъпването на петрола формира излишен ресурс в страните-износителки, което поевтинява банковите кредити  и много страни от СИВ се възползват от евтините пари за „растеж с дълг” вместо „дефлация без дълг”. Вземането на заеми позволява на соц-икономиките да запазят високо темпо на инвестиции и растеж на БВП без да жертват потреблението на населението, което и без това е почти на допустимия минимум. Макар решението „растеж с дълг” да е добро в краткосрочен аспект задържалите се по-дълго високи цени на суровия нефт залагат проблемите на първата източноевропейска дългова криза доколкото взетите заеми трябва да се обслужват и разплащат. В различните соц.страни кризата настъпва по различно време – в НРБ през 1975-76 год., в Унгария през 1977 год., в ГДР и Полша – през 1979 год, в Румъния – 1980-81 год. Ранната в годините неплатежноспособност дава възможност на България да измоли съветска помощ без да се състезава с останалите соц.страни. НРБ моли за повишаване на изкупните цени на стоките за съветския пазар, които в голямата си част са под себестойността, особено за селскостопанската продукция. През 1977 год. исканията са в четири направления – разсрочване на задълженията към СССР за 10-15 год.; безвъзмездно предоставяне на лицензи за оръжейната промишленост, доставка на суров нефт (от който се реализира реекспорт за западна валута) и дългосрочен заем за покриване на текущи задължения, тъй като финансовото положение на България е критично. След дълги преговори през пролетта на 1978 год. Брежнев решава да удовлетвори по-голямата част от молбите макар да са наясно че голяма част от инвестиционната програма на НРБ е необоснована и нерентабилна. През 1979 год се подписва спогодба за нова помощ при изграждане на АЕЦ, увеличаване на някои цени на български стоки и директна финансова помощ.

С поемането на глътката въздух българската икономика започва да увеличава производството и износа на промишлена продукция, която не е с особено високо качество, но се поема от руския пазар на доволно занижени цени. България в сътрудничество с някои японски фирми започва производство на машини с ЦПУ и прилежащата електроника. Къде легално, къде-не започва производството на изчислителна техника и интерфейси които в тези години се реализират главно в соц. държавите, вкл. Китай, Северна Корея, Куба и др. Резултатите за 1979 год. са добри: износ към несоц.страни в размер на 1,741млрд. вал.лв. в т.ч 225 млн. от ре-експорт на горива а общото търговско салдо е +560млн.в.лв. За 1980 год. резултатите са още по-добри: +670 млн.в.лв. Външният дълг намалява от 6.086 млрд.вал.лв.в края на 1978 год до 4.683 млрд вал.лв. в началото на 1981 год. По всичко изглежда че дълговата криза е овладяна и се поставя задачата до 1985 год. външният дълг по второ направление да достигне размера на годишните валутни постъпления.

Макар в периода до 1983 год. да се реализират положителни салда те се дължат повече на търговията със страни от третия свят на които са отпуснати наши кредити, които по-късно ще се окажат несъбираеми. Реализираният излишък на валутни постъпления става главно за сметка на ре-експорта на нефт и нефтопродукти – 48.8% през 1981 и 55% през 1983 год. Всъщност реалния експорт на стоки по второ направление намалява с 24.4% за 1983 спрямо 1980 год. Важен фактор за донякъде фиктивното намаляване на външния дълг е неговото отчитане в USD. Тъй като през тези години доларът поскъпва с 39% спрямо марката, 64% спрямо британската лира и 85% спрямо франка, нашите задължения в тези валути „олекват”.

По това време обаче започва да се пука митът за съветския валутен чадър над страните от СИВ. Брежневските времена са отминали, СССР изпитва трудности със своя платежен баланс и отказва всякакви помощи и привилегии за сателитите от соцлагера. Нещо повече цените на съветския нефт се повишават дотолкова, че всякакъв реекспорт е нерентабилен. България изпада в невъзможност да обслужва задълженията си и кредитния и рейтинг става равен на изпадналите Полша и Румъния т.е крайно рисков.

В тези години българската и останалите икономики от СИВ са изправени пред дилемата: Структурна трансформация (модернизация, ефективност, експортна ориентираност) или Болезнена дефлация (свиване на разходи по внос, инвестиции, потребление) или доколкото е възможно някаква комбинация от двата подхода. Тук обаче комунистическата власт допуска една голяма грешка . Вместо да се върви към увеличаване на конкурентноспособността и обема на износа се тръгва към намаляване на вноса, особено от капиталистическите държави.  Първата реакция е да се орежат инвестициите, защото свиването на потреблението (в т.ч. здравеопазване, образование, транспорт, урбанизация и др. публични разходи) би означавало населението да плати изцяло цената на трансформацията а в това, както показват събитията в Полша, има висока политическа непредсказуемост. В следващите две години България се въздържа от вземането на нови кредити, но през 1984 година се вижда, че страната изостава технологически и става все по-неконкурентноспособна и респ. неплатежноспособна.

В края на 1984 година се вземат решения да се изостави пътя на стагнацията и да се търси обновяване на икономиката чрез заеми. Тези решения са правилни, но не отчитат реалните възможности на българската икономика. Паричните потоци от заемите, потъват без да създадат значителен допълнителен БВП за обслужване на дълга и това изиграва ролята на бомба със закъснител. Неумелото или по-скоро безотговорното управление на външния дълг и струпването на плащания в края на осемдесетте години предопределят катастрофата на българската държава в икономически план. Пари за рефинансиране се намират все по-трудно. Кредитните оценки за НРБ респ. БВТБ са на степен „крайно рисков получател”. Всъщност България се намира в състояние на технически фалит още през 1987-88 год. На няколко пъти плащания се извършват за сметка на валутния резерв и същия от 1.2 млрд в края на 1986 спада до 0.58 млрд през май 1988 год. Изселническата вълна към Турция през 1989 още повече  срива имиджа на НРБ и на БВТБ са отказани всякакви компромиси и опити за разсрочване или рефинансиране. На всичко отгоре СССР иска нетни плащания за доставката на енергийните суровини, не признава някои претенции на НРБ относно свои задължения и отказва всякакви предоговаряне на падежните срокове по своите кредити от началото на 80-те години. Една от възможните спасителни опции е членството в МВФ, и Световната банка, но комунистическите велможи категорично я отхвърлят, знаейки, че трябва да извадят на показ същинското положение на нещата.

Тук трябва да отчетем, че през осемдесетте години е налице една принудителна смяна на възловите управленски постове в икономиката – старите комунистически кадри са преминали пенсионната възраст и щат-не щат трябва да отстъпят място на по-млади от тях. Последните макар да са от комунистически котила и голяма част от тях да са вербувани агенти на Москва имат много по-динамично и по-европейско виждане. В структурата на властта те са стояли на по-задните редове, но в замяна голяма част от тях са водили преговори, създали са контакти, имат реализирани сделки, прибрали са суми от комисионни и търсят реализация не в допотопния социализъм, а в по-изявения и перспективен държавен (а и не-толкова държавен)  капитализъм в който прагматизмът надделява над идеологията.

Дълговата криза в края на осемдесетте (1985-89 год.) е сред най-добре прикритите тайни на комунистическата власт. Повечето документи – за какво са вземани заемите, как са разходвани и под чие ръководство, са изчезнали. Архивите на валутната комисия към ЦК на БКП липсват. Известно е че Българска външнотърговска банка (БВТБ) през която са минавали всички валутни транзакции ежемесечно е изпращала отчети за външния дълг на ограничен кръг от членове на Политбюро, но никой не иска да свидетелства. От стари времена е практиката соц.страните да не публикуват никакви данни по отношение на БВП и външен дълг(ВД). Именно заради тази секретност заемите са сключвани с по-висока лихва и при по-малка прозрачност. Гарант е самата държава – азбучна истина е че държавите дори и да фалират в даден момент, изплащат дълговете си до момента на своето съществуване.

По аналитични данни на Виенския институт за международни икономически изследвания дългът на НРБ в млрд.USD е както следва:

1979    1980    1981    1982    1983    1984    1985    1986    1987    1988    1989   

4.415   3.509   2.930   2.877   2.869   2.842   3.240   4.671   6.139   8.186   9.201

Като се има предвид че НРБ изнася фалшифицирани завишени данни за валутния си резерв с около 15-18% и данни за износа завишени с около 25% с цел получаване на по-добър кредитен рейтинг, може да се предполага че оценката на външния дълг е занижена поне с 10%. Знае се че към 1990 год. ВД е бруто $11.244 млрд.  от които с падеж 1990 год.–  $3.09 млрд, ;1991год.– $1.69 млрд; 1992год.– $0.87 млрд.; 1993 год.– $0.82 млрд. и т.н.

В средата на 1989 година статуквото става неудържимо. БВП за същата година се оценява на $44.84 млрд, т.е производство все още има, но реализация и пари в брой няма. България губи много от авантюристични сделки с арабски диктаторски държави, които обещават пари и нефт, но в крайна сметка не плащат почти нищо. Отделно създадените през 1982-87 год. търговски дружества и фирми извън НРБ, в които са налети много пари с цел уж да се спечели валута на чужда територия, се оказват губещи. Промишленото производство в  страната също няма добра реализация и не носи очакваните пари. През септември 1989 год. все пак валутният резерв е малко над $1.0 млрд. Месец по късно от резерва са приведени $300 млн. за лихви а до м.март  1990 год. трябва да се извърши плащане на $1.6 млрд. за погасяване на главници по заемите.

Тук прави впечатление пълната неадекватност и безпомощност на комунистическото ръководство. Върхушката все още вярва че ако се махне Т. Живков който е трън в очите на Горбачов, „братският съветски народ” ще даде рамо и ще помогне да се преодолее кризата. Това обаче не става. СССР има много проблеми, цените на петрола на световните пазари са ниски, сделките с оръжия са недостатъчни, Горбачов е на път да изпусне контрола поради недомислената „перестройка” за която го ухажва Западът и не е склонен „да хрантути” един съюзник от който няма особена полза. Консултациите с Москва стигат до мъгляви обещания и уверения за съдействие и помощ. Докато старците от Политбюро живеят с химерите за реорганизация на социализма по-младите опипват почвата на изток и на запад и мислят как от комунисти да се превърнат в капиталисти.

Есента на 1989 год. е пълна с политически събития. Германците събарят стената в Берлин и заедно с чехи, поляци, унгарци се отърсват от химерите за социализъм с човешко лице и заявяват своите желания за плурализъм и демократично устройство на своите държави. Оказва се че никой не припознава социализма като проспериращ и желан политически и икономически модел. Социалистическите държави се сгромолясват под собствената си тежест и несъстоятелност, под собственото си човеконенавистно и задушаващо управление.

Тук възниква въпросът „Как трябва да бъде устроена новата демократична държава и как най бързо и безболезнено да се премине от командно-административна към пазарно-ориентирана и саморегулираща се икономика?”. На този въпрос никой, вкл. нобеловите лауреати по икономика не намери адекватен и еднозначен отговор. Защото в икономиката, подобно на медицината няма унифицирано лечение – всеки отделен случай изисква отделен подход – съобразно причините и историята на заболяването, пораженията в жизнения статус на пациента и оценката на неговия виталитет.   

В следващата част: „ІІ. Мътните години на безвремието 1990 – 1997 година. Лукановата зима”