Част ІІ. Мътните години на безвремието 1990 – 1997год. Продължение.

Когато един народ е бил 500 години под чуждо управление (хайде да не пишем “робство” и да не дразним Харалан и Доган) той не припознава държавата като нещо свое и като нещо необходимо. Шестдесет и петте бурни години (от 1879 до 1944 год.) също са твърде малко време за възприемането на държавата като полезен и необходим инструмент за организиране на живота, още повече че тези години са свързани с множество войни, въстания, преврати и разруха. Да не говорим за четиридесет и петте години „народна власт”, в които човекът е сведен до един безгласен строител на наложения със сила социализъм. През всичките тези години държавата е била чужда за обикновените хора, ничия или нечия, но не и своя.

Демокрацията за кратко време създаде илюзията, че нещо може да зависи от малкия човек, че той не е безполезна шайбичка в огромната държавна машина. Но малкият човек не осъзна, че демокрацията е перманентен процес, тя не е нещо, което идва и остава завинаги. След първоначалната еуфория дойде времето на разочарованието, до усещането, че отново управляващата „класа”, независимо от цвета и името си е направила законите така, че нищо да не зависи от волята на хората, че изборността се свежда само до избор на субектите, които в един следващ мандат ще смучат от държавната хазна, попълвана от хилядите живеещи на ръба на мизерията.

Когато човек загуби доверие в обществото и в държавата в което живее, той има два варианта – да се разбунтува и със сила да събори властта и да изгради нещо по-достойно, или да абдикира, да напусне и да потърси по-добро място за живеене. Бунтовете в днешно време са неприемливи, особено когато не виждаш начин да оправиш света, когато няма теория или идеология която да ти обещава по-добро бъдеще. По-лесен е вариантът да си потърсиш по-спокоен живот в по-приемлива държава.

Идеални държави няма. Но има по-справедливи и по-несправедливи държави. Когато в една държава законите важат само за плебса но не и за олигархията, когато властта е най-сигурното средство за забогатяване, когато на никой управляващ не му пука как живее и оцелява собствения му народ, тази държава е обречена на изчезване. И ако хората, живеещи в нея, гледат безропотно и с пасивно равнодушие на всичко това – те също са обречени на изчезване.

Дай Боже да не съм прав!

ІІ.3 Безвремието Беров

Както вече казахме 83-тото правителство на Любен Беров идва като компромис между президента Желев и БСП/ДПС след сваляне на кабинета на Ф.Димитров. То управлява почти две години – от 30.12.1992 до 17.10.1994 год. Независимо, че декларира че ще продължи политиката на предишния кабинет, същото не се ползва с обществено доверие. Правителството е симбиоза от интересите на БСП и ДПС. Тези на пръв поглед антагонистични партии се обединяват в името на интересите на своите върхушки. По това време се заражда бъдещата олигархия, която не притеснявана от никоя власт, все по-нагло ограбва българските предприятия за да ги фалира, и след това да ги изкупи за жълти стотинки.

За да се разбере в какви условия се развива този процес трябва с няколко думи да се опише вътрешно- и външнополитическата обстановка по това време.

След августовския пуч срещу Горбачов в края на 1991 год СССР се е разпада. Малко преди официалната декларация за това 11 бивши републики (без прибалтийските и Грузия) се обединяват в ОНД. В ОНД обаче липсва силен властови център какъвто е КПСС за СССР. След пуча Елцин е забранил дейността на КПСС на територията на Руската федерация. Той се опитва да проведе реформи но среща силен отпор от бившите комунисти във Върховния съвет и в Събранието на народните депутати, което по онова време има функциите на парламент.  През август 1993 год. Елцин разпуска двата органа, но същите гласуват свалянето му. С помощта на армията Елцин запазва властта си, но с цената на стотина убити и ранени. Следва референдум и нова конституция, която в крайна сметка не само укрепва, но и разширява неговата власт. Така в Русия се ражда една система на управление, която почти изцяло концентрира правомощията в ръцете на президента, една система много близка до монархията.

В тези години България загубва позициите си на руския пазар. От 60% от общия износ, същият се свива почти да нула. Причина за това са не само размириците в ОНД но и безотговорността на българското правителство, което разтурва държавните структури за външна търговия, за да могат да я поемат частни лица.

В съседна Югославия също се водят етнически и верски войни – в Хърватска и Босна и Херцеговина. И тъй като основен двигател на конфликтите са сръбските паравоенни формирования и армия, Сърбия изпитва остра нужда от горива и муниции.

Още на 24 юли 1991 г. с Разпореждане № 16 на МС се налага ембарго върху доставките на оръжие, боеприпаси и военно оборудване за СФРЮ. След въвеждането на санкциите на ООН срещу Сърбия и Черна гора на 30 май 1992 г. Съветът за сигурност приема Резолюция 757, налагаща забрана на всякакви стопански контакти и въздушни връзки, което рефлектира в ПМС № 94 от 5.VІ.1992. Стопанските загуби за България са огромни, и на всички нива вкл. на  правителствено се търсят начини за компенсация. Неспазването на югоембаргото превръща контрабандата в държавна политика Тъй като никой в ООН не си мърда пръста за компенсации на изпадналата в немилост България, властта решава да даде картбланш на отделни фирми да продават в Македония и Босна, което до влизането на ембаргото в сила през октомври 1992 год. не е престъпление. Танкери акостират в Бургас и с цистерни на БДЖ горивото се превозва за фиктивна продажба в споменатите републики. Избраните фирми са до една на хора от бившите спецслужби и близки до тях групировки. След октомври транспортирането на гориво на само че не спира, но и се увеличава напук на всички забрани. Държавата не получава нищо, тя вече няма и право на това, но каналите са отработени а властта си затваря очите, т.е. има вече явна колаборация между държавата и престъпните групировки.

БВП от $1.94 млрд. за 1991 год. се е увеличил до $7.82 млрд. за 1992 год. През следващата 1993 год. следва отново спад до $4.27 млрд. и отново се покачва до $7.50 за 1994 год. т.е. икономиката е стагнирала на най-ниско ниво и се опитва да преодолее ударите, които идват отвън и отвътре.

Тук ще се върнем малко назад във времето за да проследим зараждащите се престъпни групировки, които подобно на „Пришълеца” на Ридли Скот се превръщат от малко змийче в отвратителна ламя която изяжда всичко живо около себе си.

Икономическата криза, абдикирането на държавата, създаването на чувството за безнаказаност и липса на контрол, обедняването на населението, безработицата, остарялото законодателство и корупцията в правозащитните органи – всичко това създава необходимата среда, за бързо избуяване на организираната престъпност.

Престъпността първоначално се развива на два етажа – улична и офисно-котерийна.

Първата се изявява в банди, които изнудват силово търговци и производители да плащат такса „спокойствие”, да продават произведеното на ниски цени на тяхни фирми и контролирайки пазарите да реализират високи печалби. При необходимост непокорните се наказват или ликвидират. Полека-лека тези банди овладяват проституцията и наркотърговията по места. Много бързо с рушвети и заплахи същите си създават покровители сред органите на реда. Те имат свои приятели и покровители и сред новите „бизнесмени” произхождащи от бившата номенклатура и кадрите на ДС. Първоначално бившите кадри на ДС използват уличната престъпност за черна работа – рекет и контрабанда по старите канали от Живково време. Постепенно бандите са окрупняват и се създават групировки, които имат своите ареали на действие, те са овладели трасетата за контрабанда и започват свой бизнес. Те вече играят на друго ниво – с депутати, партийни деятели, висши магистрати, правителствени служители от високия ешелон и т.н. Обзаведени със собствени адвокати, банкери, съветници и пр. те започват да диктуват правилата.

Котерийната престъпност има за основа „назначените” от Луканов милионери, списъците „наши хора” на комитетите на БКП и голяма част от контингента на ДС. Използвайки стари обвързаности същите се назначават на възлови икономически постове – директори на банки, изпълнителни директори на предприятия, шефове на МВР по места и т.н. Повечето от тях, възползвайки се от липсата на контрол от висшестоящите органи започват собствен „бизнес” на гърба на контролираните от тях структури.  Създават се частни банки с фиктивен капитал, финансирани щедро от „независимата” БНБ. Начело на БНБ е поставен един зависим от ДС професор – Тодор Вълчев, който безропотно финансира новите банкери. Новите банки финансират главно фирмите на своите собственици, пренебрегвайки всички норми на обезпеченост и ликвидност. Характерно за този капитал е че той не носи доходност – това са само схеми за източване на парични ресурси и обогатяване на котерийните играчи. Външно банките предлагат високи лихви и привличат спестяванията на много клиенти, но вътрешно те са кухи финансови пирамиди и в крайна сметка фалират и завличат вложителите си. Но през 1993-94 год. в населението има все още много пари които трябва да бъдат изсмукани. Групировките и частните банкери бързо намират общ език. Нещо повече – самите групировки създават свои банки с които финансират свои крупни бизнес-операции.

Точно през тези години започва сливането на престъпните структури с партийната и държавната върхушка. Всички искат да печелят – и депутатите, и министрите, и магистратите и партийните лидери. Контрабандата, хазартът, наркопазарът, проституцията и пр. и пр.– генерират сухи пари в количества, които никой не може да сметне. От държавния чиновник се иска само да си затваря очите и устата – останалото го вършат посветените, а той прибира своя пай. Естествено всичко това е за сметка на фиска, но какво от това – държавата е ничия, тя е взета на изполица за времето на мандата.

Две думи и за „капо ди тути капи” – Илия Павлов и „Мултигруп”. За разлика от останалите престъпни групировки, които се създават самосиндикално и едва впоследствие гравитират към сини (ВИС) или червени(СИК) депутати и централи, „Мултигруп” възниква под непосредственото ръководство на червения елит и ДС. Не Илия Павлов развива структурите на „Мултигруп” в страната и обезпечаването им с кадри, не той развива каналите за контрабанда и контрабандните потоци, не той насочва бизнеса към печеливши отрасли, правят го хора по-умни от него. Той е умен, но много алчен и безразсъдно напорист – и това по-късно довежда до логичната му гибел. „Мултигруп” използва влиянието на своите покровители и буквално сменя директори на големи и печеливши предприятия със свои хора. След това фирми на групировката застават на входа и изхода на държавното предприятие и продават скъпо суровините и изкупуват евтино продукцията. Това е т.нар. „стратегия на паяка” която бавно и методично изсмуква цялата добавена стойност от производството. И тъй като предприятието е държавно то бива постоянно подпомагано със заеми и дотации от бюджета, независимо че не е в състояние да обслужва кредитите. Оказва се че за създадената от Луканов и ДС групировка работи едва ли не цялата държавна машина, работи защото всеки по веригата има сметка от хайдутлука. „Мултигруп” е шаблон, който впоследствие се мултиплицира от много други икономически кръгове които с помощта на власт-имащите създават истински мрежи за изсмукване на пари от все по-изнемогващата държавна икономика.

Кабинетът не изпълнява нито една от обявените икономически политики. Сложните преговори с Лондонския клуб (на частни кредитори на които България дължи $9 млрд.) не дават резултат. Към есента на 1994 год. БВП е намалял с 90% спрямо 1989 год., безработицата надхвърля 20%, приватизацията е още само на книга, а реституцията в селското стопанство е блокирана и от СДС и от БСП. Санкциите към Югославия, Ирак и Либия още повече утежняват положението, загубите от търговия и неприбрани кредити са съизмерими с външния дълг.

Във външната политика се подписват две споразумения: Европейското споразумение за асоцииране и Временното споразумение за търговия, търговски и сродни на тях въпроси. В съответствие с първото, митническите такси между България и страните членки на ЕС върху промишлени стоки постепенно се намаляват и премахват. Въвеждат се и значителни облекчения при търговията със селскостопански стоки. За съжаление тези споразумения твърде малко облекчават изпадналата в икономически колапс България.

Става ясно че избори ще има, чак когато е удобно за комунистите. Още повече че НС работи само за корпоративни интереси. Създават се отлични условия за процъфтяване на икономическите и силови групировки, финансовите пирамиди, застрахователните дружества на престъпни структури, кухите търговски банки и пр. И... те процъфтяват!
Производството е спаднало драстично, липсват стоки от първа необходимост, хората живеят все по-мизерно. В София започват масови вълнения, митинги, гладни стачки, палаткови лагери. Положението в цялата страна става неудържимо.

На 2 септември 1994 година, премиерът любен Беров се принуждава да подаде оставка. Поради отказ на СДС и БСП да съставят правителство, президентът Желев разпуска 36-тото народно събрание и насрочва парламентарни избори на 18 декември 1994 година.

Катастрофата Виденов

Демократичната левица (БСП, БЗНС „А.Стамболийски” ПК „Екогласност”)  печелят 125 мандата в 37-то НС. СДС е втора с 69 места, трети е БЗНС с 18, четвърти – ДПС с 15 и пети БББ с 13 депутата. БСП имат абсолютно мнозинство и на 25 януари 1995 год. парламентът гласува кабинета на Жан Виденов. В него влизат 8 членове на БСП, 7 безпартийни, 2-ма от БЗНС „А.Стамболийски”и 1 от ПК „Екогласност”.

Предизборно БСП е обещала, че ще изготви „Бяла книга” за състоянието на страната в началото на своето управление. Министрите обаче отказват да направят аналитични доклади за завареното положение в министерствата, защото това би означавало да обвинят онези, които са ги поставили там. Премиерът е принуден да отстъпи. Все пак „Бялата книга” е създадена от няколко икономически журналисти, но при обсъждането и в МС отново възникват сериозни противоречия. Жан Виденов, за да запази кабинета е принуден да се откаже от идеята за даване гласност на анализа. Привържениците на Луканов в правителството са доволни че така се прикриват множеството икономически и управленски гафове по негово време. Слабостта и неувереността на Жан Виденов ще съпътстват цялото му управление и в крайна сметка ще доведат до неговия провал.

Премиерът е на 36 години и е завършил Московския институт по международни отношения. В БСП той е протеже на А.Лилов и по негово предложение през 1991 год. е избран за председател на висшия съвет на БСП, и след това отново преизбран. Макар да получава известни апаратни познания в управлението на БСП, бидейки възпитаник на МГИМО той не разбира твърде от икономика. Затова пък край него са такива титани на икономическата мисъл като Румен Гечев,  проф.Иван Ангелов, д-р Димитър Иванов и още куп гросмайстори. Всички те ратуват за засилване ролята на държавата в пазарната икономика, за социално-ориентирана политика и за масова работническо-мениджърска приватизация, никой обаче не представя ясен и работещ модел на всичко това. На практика всички реформи за преход към пазарна икономика за замразени.

Политиката на кабинета по същество е опит за повторно въвеждане и модифицирана форма на централното планиране. Делът на контролираните от правителството цени нараства от 18,9% през 1994 год. до 49% през 1995 год. и до 52,4% през 1996 год. За 1995 год. този подход дава някакъв резултат и статистиката отчита ръст на БВП до $12.56 млрд. но това е доста илюзорно. Контролираните цени не отчитат световните цени на енергоносителите и ресурсите от внос, които все още държавните предприятия консумират за своето производство. Освен това административният контрол изкривява съотношението между търсенето и предлагането. Администрирани по този начин повечето производства се превръщат в губещи, отделно пък голяма част от тях са изсмуквани от групировките по„ схемата на паяка”. Правителството, в желание да защити политиката си чрез закона за бюджета оказва натиск върху държавните банки да ги кредитират. Така лавинообразно се натрупват невъзвращаеми кредити, на всичко отгоре, министърът на промишлеността Климент Вучев издава малоумната заповед държавните предприятия да не плащат задълженията си към банките. Това в края на 1996 год. докарва курса на лева в режим на свободно падане.   

Търговските банки се оказват ахилесова пета на цялата икономика. Както вече споменахме роенето на банките започва още през 1990 год.– най-напред на държавните до 59, след тях и на частните до 44. Всички те, независимо от произхода си се кредитират почти безконтролно от БНБ. Банковото лоби в редиците на БСП е много силно, всеки опит на правителството да наложи контрол се неглижира и затъпква. Още през 1992 год. да е приет Закон за банките и кредитното дело, но едва през 1996 год броят на държавните банки е намален до 35. Възползвайки се от липсата на надзор всеки който има възможност да тегли кредити го прави без да се притеснява за връщането им, още повече че все по-нарастващата инфлация изяжда задълженията – достатъчно е да се закупи с част от кредита твърда валута която след време да обърне обратно в левове. Естествено банките са щедри преди всичко към „своите” хора – партийни бонзи, олигарси, приятелски кръгове, групировки от най-различен характер в т.ч престъпни. Дори един от апологетите на държавния социален капитализъм - правителственият съветник проф.Иван Ангелов е отвратен от статуквото: ”Банковата система се превърна в един от най-важните канали за гигантско преразпределение на стотици милиарди от държавата и вложителите, в джобовете на престъпна мафия”

Никой не може да определи дори приблизително обема на раздадените кредити в края на 1996 год. Повече от 60% от тях са насъбираеми. БНБ печата пари за да рефинансира търговските банки, но по този начин само увеличава инфлацията (през втората половина на 1996 год. тя е от 10 до 30% месечно). Много търговски обекти затварят врати защото с получените пари не могат да закупят същите количества стока. Макар по това време банките предлагат все още високи лихви, недоверието кара населението да тегли спестяванията си и да ги обръща в твърда валута. През есента на 1996 год. БНБ се опитва да купува левове на валутния пазар в стремеж да запази курса на лева но в крайна сметка изчерпва валутния си резерв и престава да рефинансира закъсалите банки, които фалират една по една. Започва бърза обезценка на лева (курсът на лева  спада от 70лв/1$ до 495лв/1$ в рамките на календарната 1996 год. т. повече от 7 пъти).

В стремежа си да излезе от тежкото икономическо положение правителството подписва стендбай споразумение с МВФ за постепенно уреждане на задълженията на страната и изплаща над $1.5 млрд. от външния дълг. Това е правилно решение, но практически става за сметка на вътрешния дълг и разразилата се финансова криза в началото на 1997 год. изяжда и последните пари у населението.

МВФ многократно сигнализира за критичното състояние на банковата система, но правителството не е в състояние да направи нещо смислено. В изготвения от НСС доклад за състоянието на банковата система през есента на 1996 год.са уличени все познати имена. Пипалата на октопода са обхванали държавните структури, парламента, политическите партии, правосъдните органи, цялата ничия държава. Виждайки безизходицата Виденов е готов да въведе валутен борд, но не среща никаква подкрепа. Напротив, кризата е желан инструмент за всички кредитни милионери,

За да бъдем справедливи не бива всички политически провали да бъдат персонално отправени към Жан Виденов и неговата неопитност. Всъщност Виденов е поставен на премиерския стол тъкмо поради своето икономическо и отчасти политическо невежество. 

Още от началото на своя мандат, правителството се захваща с най-трудния проблем, който трябва да решава – приватизацията. Веднага обаче се разбира, че там се играят нечестни игри, в които основните играчи са от БСП. Участват и силни икономически групировки и дори силови структури, които са натрупали много мръсни пари и сега искат чрез приватизацията да ги изперат. Приватизацията протича в две направления: масова(бонова) и касова(парична).

За масовата приватизация е взаимстван модел от Чехия. Предложени са пакети акции от 1050 държавни предприятия (22% от подлежащите на приватизация активи). На всеки пълнолетен гражданин е предложена бонова книжка с номинал 25000лв. ($350 към 1.01.1996 год. които до края на същата година се обезценяват до $50). Сформирани са 28 приватизационни фонда начело на които застават избрани кадри от върхушката на БКП и ДС които са получили лицензи от министерството на икономическото развитие. Макар всеки гражданин да е свободен да участва директно в закупуването на акции 98% делегират правата си на фондовете, които „изкупуват” заводи и фабрики с книжните бонове, т.е без реални пари. Впоследствие повечето от тези фондове с различни финансови трикове се „преобразуват” или направо изчезват безследно, активите им са приватизирани, индивидуалните дялове в тях са сведени до нищожност и изкупени на безценица, а някои са направо откраднати. Липсата на финансова грамотност у населението (за което предупреждаваше докладът Ран-Ът), липсата на всякакъв контрол от държавата и недъгавата правораздавателна система стопяват малката надежда у хората че нещо от съграденото с общ труд при социализма ще остане за тях.

Касовата приватизация трябва по своя замисъл да понапълни държавната хазна с пари, които да отидат за плащане на външния дълг и за социалните дейности на държавата. В нея участват всички пълнолетни физически и юридически лица на територията на РБ. Преференции имат работещите в даденото за приватизация предприятие, начело с действащите управители, изп.директори, членове на бордове и др.колективни органи за управление. Сформират се т.нар. Работническо-мениджърски дружества (РМД) за изкупуване на активите в чиито ръководства по естествен път влизат същите кадри, които са управлявали предприятията до момента. И тъй като нещата са известни на посветените, ръководствата се стремят предварително да обезценят активите и да изгонят голяма част от персонала, особено по-активните работници с които могат да имат колизии след приватизацията. На всичко отгоре правителството обявява, че реституционните компенсаторни бонове (КБ) могат да послужат като пълноправна валута. Това също се е знаело и предварително една солидна част от КБ са изкупени на цена 8-10% от номинала.

В резултат касовата приватизация макар продължена и от следващите правителства не донася очакваните постъпления в бюджета. Стопанските обекти в голямата си част са или изсмукани от престъпни групировки или умишлено лошо управлявани за да задлъжнеят и свалят цената си. Като се прибави че същите се изкупуват поне на 50% с КБ, които са по същество хартия, приватизацията в този си вид е пълна катастрофа. Тя е резултат от безграничната алчност на управляващата камарила да придобие на безценица всички що-годе значими обекти и блага, останали от 45-годишното комунистическо управление. Тя е резултат от желанието да се излъже народа че се разпределя нещо в негова полза, като всъщност ползата е пак само за върхушката. Тази престъпна политика не успява да доведе нито един сериозен инвеститор в България, не вкарва нито свежи пари, нито модерни технологии за оживяване на производствените мощности. Напротив, с малки изключения, тези, които купуват заводи в България крадат и изнасят по-скъпата техника и след туй полека-лека хлопват кепенците. Защото следприватизационен контрол практически няма, „управляващата класа” е безусловно подкупна и се грижи единствено за собственото си забогатяване.

Представа колко безотговорно е управлението на страната се вижда и от т.нар. „Зърнена афера”. До края на 1994 год. износът на зърно е забранен, кабинетът на Р. Инджова издава разрешение за износ на 350 хил.т. с такса $25 за тон. През април 1995 год. МЗ издава квота за износ на 450 хил.т с такса $5 за тон. Зърнената реколта през 1995 год обаче е слаба, статистиката показва недостиг и необходимост от внос. На 11.07.1995 год. въпреки протестите от бранша правителството премахва квотите и вдига таксата на $35 за тон, и малко по-късно – на $55 за тон. Никой обаче не може да каже кога и колко зърно е изнесено и тъй като основната част е нелегален износ в хазната от такси не постъпва почти нищо. Въпреки пълната забрана на 15.10.1995 год. зърно се изнася чак до края на годината. През 1995–1996 г. в България възниква остра зърнена криза. Хората всекидневно се редят на километрични опашки, за да се снабдят с хляб, тук-там се въвежда купонна система Поради недостига е внесено зърно на цени $226/тон при средни европейски цени от $170/тон. Облагодетелствани са едни и същи фирми, близки до властта – и при износа и при вноса.

Да остави народа в цялата страна да гладува заради далаверите си може само една самозабравила се от алчност клика. В случая много ясно се открояват некомпетентността и безхаберието на правителството и обвързаността му с престъпните „приятелски кръгове” на родната олигархия. Тази кръгове стават все по-нагли, същите започват истински войни за влияние и печалби и както подобава на всеки престъпен свят вземат жертви.

Такава жертва става самият кръстник на олигархията – Андрей Луканов.(А.Л.) Привидно войната е за влияние в енергийната сфера. Новият „капо ди тути капи ”– И. Павлов измества стария – А.Луканов в ръководството на „Топенержи” – дружество създадено от самия А.Л. за търговия с руски газ.  Андрей Карлович е натопен че е американски агент и руснаците го отсвирват. Отделно Луканов влиза в конфликт с близкия до властта кръг „Орион”, който също има претенции за бизнес в енергийната сфера. Има и други недоволни, А.Л. е влиятелна фигура в червения бизнес и вероятно е пресякъл още нечии пътища. Кой обаче организира убийството му не става ясно и вероятно никога няма да разберем. Така е в тези среди.

Есента на 1996 година е динамична, хазната е почти изпразнена, и нещата придобиват кризисен и необратим характер. За кратко време фалират 15 частни банки, с фалитите са ограбени последните спестявания на хората, изгарят оборотните средства на много предприятия. Последват фалити на много фирми, спират работа заводи и фабрики и обикновените хора остават без доходи или ако все още работят – работят за заплати от по няколко долара. Започва процес на хиперинфлация който може да бъде спрян само с помощ отвън, но такава правителството, или по-скоро определени кръгове в БСП, умишлено отказват да приемат.

На 21 декември 1996 година се провежда извънреден конгрес на БСП, на който Жан Виденов обявява, че подава оставката си като премиер и председател на висшия съвет, на негово място е избран Георги Първанов.

Няколко дни след оставката започват улични протести, инициирани от КНСБ, които в началото на януари се оглавяват от СДС. Събитията в София, а след това и в цялата страна се развиват главоломно. Въпреки напъните на Първанов да състави ново правителство, недоволството на хората е толкова силно, че отново управлението на БСП е пометено от народния гняв.

На 4.02 1997 год. новоизбраният президент Стоянов приема отказа на БСП да състави нов кабинет и на 12.02.1997 год.  назначава за временен премиер Стефан Софиянски.  

В следващата част:

ІІІ. Демокрацията като средство за употреба
ІІІ.1. Командирът Костов